Сигурно е, че откакто съществува, човекът винаги се е сблъсквал със загадката на живота- истинската любов. И докато ни има на този свят, все ще се изправяме изумени и стъписани пред нея.

Поезията на Никола Вапцаров винаги е съдавала притеснения и изкушения,винаги се е рзглейдала с някакви особени "очила". Когато излиза стихосбирката му "Моторни песни", остава недооценена и неразбрана от съвременниците му.

Книгата "Диви разкази" на Николай Хайтов се появява в съвременната ни литература през 60-те години на двадесетия век, богато в България започват да нахлуват влиянията на новия европейски модернизъм.

Димитър Иванов Бояджиев (18 май 1880 — 12 юли 1911) е български поет, един от първите майстори на елегията в българската литература, наред с Димчо Дебелянов.

Творческата съдба на Димитър Димов на пръв поглед е свидетелство за коренните промени в българската литературна традиция ,които настъпват особено след 1956 година.

Паралели между двата текста. Може би най-забележим сред тях е мотивът за отровата, който се реализира и в двата текста (морфинът в "Осъдени души", тютюнът в "Тютюн").

Той принадлежи към литературния кръг "Звено". Това е най-значителната "крепост" на втората вълна на българската модерна литература от началото на века.

В елегиите на Димчо Дебелянов индивидуалните, родовите и универсалните ценности се намират във взаимовръзка. Отправна точка е родовото чувство, изкушаващо лирическия говорител да предприеме пътуване към сакралното пространство на дома.

Бил е последното, шесто дете в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина.

Въпреки че като ценност поезията на Димчо Дебелянов е най-непроблематичната в българската литературна история....