Тест за ДЗИ по Български език и литература за зрелостници

Не зная дали сте се замисляли върху това, че много повече от половината вицове, които се раждат всеки ден, за да ни доставят забава и при слушане, и при разказване, са изградени все върху някаква езикова забележителност – на някоя дума или израз, на значението им, на съчетаването, на тяхното произнасяне. Но и инак, в живота, ние пак много често изграждаме своите шеги също върху езика, който познаваме добре (...)
Колко пъти сме подигравали изговора на думата удовлетворен, която много измъчва хората и се среща ту във вариант удолотворен, ту удолтворен, ту удволетворен, ту дори удоволотворен, като от нея по различни причини или отпадат, или се добавят разни гласни и съгласни? Колко пъти сме се надсмивали на форми като апсИлютен вместо абсолютен, окардьон вместо акордеон, пристелка вместо престилка, пуртакал вместо портокал или инциали вместо инициали заради неправилната замяна или пък поглъщането на гласни? А смехът ни е идвал и от това, че често тези думи са били изговаряни от хора, които инак дават вид, че познават добре българския книжовен език. Смехът на слушателите при нашето имитиране обаче идва и от друго нещо – защото те съзнават, че това е грешка, с която искаме да характеризираме някого. А може би те познават самия човек, та съвсем не е нужно да им го описваме по-цялостно – иронизираната грешка сама го издава.
Особеното при имитацията е, че ние винаги, и при говоренето, сякаш поставяме употребената погрешно дума в кавички – с по-специална интонация, с намигане или с друг жест. Така съвсем ясно показваме и собственото си отношение към онова, което бележим като невярно. И дотук няма нищо лошо. А даже напротив – описваната езикова игра показва, че ние добре познаваме особеностите на родния си език и че можем дори да се включим в разобличаване на грешката, ако трябва.
Лошото обаче е, че понякога прекаляваме с имитирането. И не че го правим много грубо и с това можем да засегнем някого – след като греши, той заслужава нашата забележка. По-важното е, че този вид игра много допада на всички ни и ние толкова често започваме да имитираме, че постепенно и намигането, и специалната интонация изчезват и ние самите започваме да допускаме грешката в своята реч, тя става наша грешка (...)
Така че играчката е станала плачка. И всичкото идва от имитирането. Затова място за него като че ли не трябва да има. Сега е редно всички да се стремим да възстановим правилния изговор на думите. И нека инак само във вицовете да останат езиковите игри. При правоговора можем да си ги спестим. За да не пострадаме от тях първо ние в цялостната си речева характеристика. За да не пострада изобщо и нашата българска реч.<>br/> Владко Мурдаров