ИЗБОРЪТ НА ЖЕНАТА МЕЖДУ ДОМА И ПЪТЯ
СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ НА СТИХОТВОРЕНИЯТА „ПОТОМКА” И „ЖЕНА”
Българският читател е привикнал да търси типично женското обаяние в образите, създадени от Вазов, Славейков и Йовков. Но поетичните творби на Елисавета Багряна и Блага Димитрова създават истинския, неподправен образ на жената изобщо, а не на типично българското у нея.
Стихотворенията „Потомка” и „Жена” пресъздават двете лица на жената - волната, родната сестра на вятъра, избрала да следва полета му по неизбродимите пътища на света, и саможертвената, загрижена за домашния уют, избрала за единствена своя радост спокойствието и тревогата на дома.
Героинята на Багряна от стихотворението „Потомка” е неудържима, темпераментна, готова като своята „прабаба тъмноока” да напусне сигурния свят на изконно битовото и устойчиво традиционното, за да последва зова на любовта на „светлия хан”. Тя разбира своята витална същност и не желае да се промени, но иска да види откъде водят началото си коварството и грешността й, поривът й към свобода. Единственият отговор се намира в миналото, но не документираното, а унаследеното, посланията, които носи родовата кръв. Не й трябват портрети и фамилни книги, защото по себе си опознава същността на предците си. Чувството за родова принадлежност е заложено още в заглавието на творбата. Потомка означава наследница - това е своеобразно предупреждение- всичко в нейния характер е обосновано от факта, че е продължила родовите завети. Пътуването й към миналото е пътуване към себе си.
Лирическата героиня усеща интуитивно, че и тя, подобно на „прабаба тъмноока”, предпочита непознатото пред познатото, широкото природно пространство пред ограниченията на отегчителното домашно спокойствие. Желае вятърът да е нейният спътник във волното й бягство от традициите на семейството и бита. Разбира, че поведението й е осъдително за другите, защото е различният избор, защото е различната жена. Затова героинята споделя: „Може би съм грешна и коварна.” Тя няма вътрешна убеденост за това, но вероятно така е определяна от хората. Ако съзнава грешността и коварството си, би заявила: „Аз съм”, а не „може би”. Финалът на творбата отново оправдава характера й. Виновна за това е не тя, а родовата й кръв.Така отговорността за нейното поведение се поема от предходните поколения. А съмнението й, че „сред път” ще се сломи, е неоснователно, защото потомката е силна и устойчива на житейските бури, щом държи в ръцете си най-сигурното оръжие - порива към свобода.
С такъв свободолюбив дух, непокорство и волност героинята на Багряна сякаш е родена, за да бъде вечна спътница на вятъра, да покорява нови хоризонти, да завоюва нова любов, да бъде вярна и невярна, да търси винаги различното. И в никакъв случай да не допуска еднообразието да завладее битието й, защото за нейната темпераментност това е равно на смърт.
Различен е житейският избор на героинята от стихотворението „Жена” на Блага Димитрова. Тя не намира за необходимо да търси първоизворите на своята същност в далечното минало. Добре познава себе си и всички характеристики, които изброява, са даденост, факт, който намира логичното си обяснение в думата „жена”. Нейният избор е тревогата, усмивката, саможертвата и отговорността. Той е рискован, осъжда я на всеотдайно себераздаване, но това не обезсмисля живота й, не внася еднообразие в него, а я прави горда, че светът зависи от нейната устойчивост, от способността й „ вечност да стори от краткия миг”.
Героинята на Блага Димитрова е грижовна и любяща, устойчива на разочарования и заредена с оптимизъм, великодушна и щедра, красива и силна, вярна и готова на прошка. Всичко това е предопределено от най-рискования път, по който е поела. Той не води към непознатото и различното, изменчивото и греховното, какъвто е пътят на „потомката", а отвежда към домашното огнище, към бъдещето, но и към традицията, към познатото, но и към отговорното.
Затова откровената изповед на жената започва с усещането за тревожност. Тревогата е такова състояние на духа, което се усеща в глъбините на сърцето, без да се демонстрира на околните. И за да я скрие, тя е длъжна да бъде „красота и усмивка”, за да не обезпокоява тези, които обича. Героинята на Багряна е спътница на вятъра, а лирическата изповедница на Блага Димитрова върви „срещу изменчивия вятър”. „Безразсъдният път на сърцето” е пътят на любовта, но „потомката”, следвайки го, е готова да бъде скитница, докато героинята в „Жена” е изведена от чувството за обич и грижа до прага на дома. Защото там тя приема своята орисия в живота: „единствена радост да бъде/радост да дава”.
Семейството е немислимо без жената не само като продължител на живота, но и като духовна опора. Силата на мъжа има нужда от нежността на „слаборьката”, от нейната усмивка, мил жест, оптимизъм и любов. Тя е способна, като съпруга и майка, да прощава грешките на другите, но никога да не греши, защото, ако към другите е великодушна, то към себе си не е склонна на компромиси, тъй като трябва да е готова „да гради живот от отломки”.
Жената осъзнава откога се е породила тревогата в душата й. Безгрижието и волността са отстъпили място на грижата, а отговорността и тревогата в момента са превърнали мълчаливата целувка в детски вик. Да носи бъдещето в утробата си е най-върховното усещане, което не може да бъде пренебрегнато заради волността и екзотиката на непознати светове. Безсънието и разтревоженото майчино сърце, което неуморно бди над „новото стръкче”, ще начертае малките пътечки на болката и умората по красивото лице, ще посребри косите, но това довежда до житейския подвиг, до саможертвата. „Нищо за себе си да не оставиш” е знак за безкористна щедрост, за висок морален дълг в името на бъдещето, но и в името на миналото: „чистите извори да защищаваш”. Тревогата, отговорността и саможертвата са духовните стъпала, които извеждат героинята до признанието в поетичния финал: „Горда съм, че съм жена.”
Който и път да поеме - на свободолюбието и изменчивостта или на себераздаването и верността, жената е удовлетворена от направения избор. Защото това е или зовът на родовата кръв, или на сърцето.
Коментари