„МОЯТА МОЛИТВА”
(идейно-естетически анализ)
Ботевата молитва е повелителен, могъщо разгърнат призив за борба, изграден върху антитезното начало на диалога-отрицание между поет и съвременник. Две душевности - на антихриста бунтар и човека роб - се сблъскват в конфликтното поле: на духовния бунт, взривяващ религиозни фикции и реални психологически бариери, за да изградят олтара на нова национална религия - религията на бунта, на революцията.
Това право на избор, на първожреческа ритуална обредност за посвещаване на българския народ в жертвения купел на националноосвободителната борба принадлежи па Ботев, направил своя избор с категоричната повеля- „хляб или свинец!”
Ботев не моли, той повелява. В диалогичната риторика на антитезата: „Не ти! - А ти! ”, застава основният опонент на лирическия герой в условния диалог-борба - времето и родените от страха и заблудата антихуманни категории на „божествена справедливост”.
Тази „чиста истина”, Като субстанция на библейска мъдрост, Ботев отрича и развенчава, доказвайки лицемерния, фалшив морал на несъществуващи хуманни категории.
В първата строфа можем да открием миниатюрния модел на поетическа структура, разгърната в общата композиционна постройка на творбата. Отрицанието, като основна художествена цел, преследвана от Ботев, за първи път е фиксирано във Втори стих па първа строфа: „Не ти, що си в небесата”.
Разгърнатото, доказано тезисно отрицание можем да открием в следващите пет строфи. Наблюдава се петстепенно градирано отрицание, което има своя вътрешна композиция.
Основното композиционно ядро от три строфи, в които е разгърнато отрицанието на три основни функции на религията като универсален модел на насилие и потисничество, има своя структурна рамка с въведение - отрицание, и финал - обобщение на отрицанието.
Ако разгледаме художественото пространство на Ботевото поетическо отрицание (именно в тези пет строфи), ще открием, че в първата се изгражда базата на отрицанието, а това е православната християнска вяра:
Не ти, комуто се кланят
православните скотове.
Това всъщност е и въведението-отрицание.
Следва основното композиционно ядро с отрицанието на религията като духовно насилие над човека, във втора строфа:
не ти, който си направил...
човекът... роб да бъде на земята
В трета строфа - отрицание на религията като официален инструмент на социално разделение:
не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
моите братя сиромаси.
В четвърта строфа - разобличение на фарисейски морал и нрави:
не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи,
за да обобщи във финалната пета строфа направените разобличения на „светата обител” като храм на лъжци, тирани, глупци и душмани:
не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!
Художествено-материалното, обективирано в петстепенното отрицание, гради психологическата основа за преход от отрицание към позитивно внушение като градивен елемент на антитезисното Ботево „не ти - а ти!” поетическо начало.
„Кървавото, грешно царство!” на лъжци, тирани, глупци и душмани е видимата обществена надстройка, която Ботев атакува отвътре, внушавайки ново действено национално съзнание. То се гради на нови духовни стойности - конфликтно противопоставени като обществено-историческа динамика на вътрешните „А3”-ови пространства на реалната социално-историческа пасивност на официалните институции, поддържащи религиозни фикции и заблуди.
Внушението-утвърждение на ново „АЗ”-ово съзнание Ботев приема като духовно кръщение, при което новото българско колективно съзнание ще се присъедини Към всенародния духовен празник на отвоювано чрез личен избор човешко достойнство. Това е силата на разума - божествената искра на тайнството, наречено лично достойнство и национална гордост:
а ти, що си в мене, боже
А ти, боже, на разумът...
Мислещият човек е единственият самовластен господар на обществено и национално съзнание. Той избира празниците за духовно, личностно кръщение на българина. Защитава и историческите му интереси: „А ти, боже, на разумът, защитниче на робите...” Колективното съзнание - като аморфно,неличностно присъствие в обществената реалност - е излишно и ненужно за Ботев. Заменил библейската категория любов към ближния с борба заради ближния, поетът разкрива новата молитва на българина, пронизана от активна действена любов, съграждаща храма на свободния човешки дух:
Вдъхни всекиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Молитвеният шепот на „А3”-а, обърнал взор към дверите на своето собствено съзнание в първи стих на първа строфа - „О, мой боже, правий боже!”, достига до вътрешната аргументирана категоричност на императива-повеля в първи и втори стих на осма строфа:
Вдъхни всекиму, о, боже!
любов жива за свобода,
която получава обективна художествена материализация в открития призив за борба:
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Категоричният, могъщ, мажорен вик за борба озвучава приглушените молитвени пространства на зависима, робска, човешка душевност.Свободата на духа озарява с празнична светлина съзнанието на „А3”-а. Човекът вече не изпитва страх, не се моли, а сам кове съдбата си. Последните две строфи са личната молитвена изповед на Ботев, чийто глас-камбана озвучава далечните родни пространства:
О, мой боже, правий боже!
Подкрепи и мен ръката
………………………….
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина.
Освободения дух на отчужденото съзнание Ботев скрепява с категоричния императив на личността:
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът
Извиканата, заявена на висок глас лична жертвеност като могъщ песенен порой зазвучава в българското национално съзнание;:
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...
Песента на бунта, песента на революцията е гласът на Ботевата молитва за нова българска национална религия.
Коментари