Анализ на трагедията "Антигона"

Антигона

Антигона е трагедия, която дотам впечатлила зрителите през 442 г. пр. Хр., че на следващата година избрали Софокъл за стратег на военната операция срещу остров Самос. Само тоя факт е достатъчен, за да се убедим, че е съществувала пряка връзка между старогръцкия театър и управлението на държавата. Но пък днес, изучавана в училище, "Антигона" ни изглежда недостатъчно "мъжка". Поне не колкото "Илиада" или "Прикованият Прометей". Героинята, по която е озаглавена трагедията, е жена, много се говори и няма нито един приличен бой. Това, разбира се, е шега. Но е факт, че "Антигона" трудно може да ни впечатли, когато сме млади. Далеч по-интересна би ни била битката между войските на Етеокъл и Полиник за властта над Тива. Или една любовна история. С други думи, момчетата биха играли някоя игра в мрежа, в която да са Етеокъл или Полиник. Но не и Антигона. А момичетата едва ли толкова се впечатляват от сестринската вярност, когато далеч повече ги интересуват други чувства и мисли.

Това, че творбата е озаглавена по името на Антигона, съвсем не значи, че тя е най-важният персонаж. В "Антигона" героят, който търпи трагическа промяна, е Креон. Антигона не се изменя. Тя стои на едни и същи позиции през цялото време. Докато Креон е типичният трагически герой. От надменност той преминава през смирение, за да достигне в хода на нещастните събития за семейството му до отчаяние, а след това - до самоунижение и разкаяние. Той е извършил най-тежкият грях според древните гърци - бил е прекалено горд. Така е нарушил в самолюбието си божествените норми, започнал е сам да кове нови закони. В някакъв смисъл така той дори се е мерил с боговете. А знаем какво чака в гръцките митове всеки, дръзнал да постъпва така. Ниоба, която оспорва правото на Латона (майката на боговете-близнаци Аполон и Артемида), е убита заедно с всичките си деца¹. Арахна, която заявила, че може да тъче по-хубаво от Атина, била превърната в паяк. Днес гледаме на тези сюжети като на приказки, вълшебства, бабини деветини. Но в тях има една логика, която именно трагици като Софокъл ни предават в далеч по-понятна за нас форма. Става дума за това, че всеки, който е надвишил правата си, който се е възгордял и е почнал да обижда, бива наказван. Всичко това древните елини наричали хюбрис.

От днешна гледна точка, разбира се, античната трагедия е дидактична и донякъде досадна. Хорът пояснява, героите са наивни. Но това не се дължи на нашето превъзходство над древните, а на това, че условностите са се изменили. Не че древните са вярвали наивно на своите митологични сюжети. Не, те като малките деца днес (или като майките ни, следящи с нетърпение поредната серия на "Дързост и красота") са можели да се абстрахират, да повярват благодарение на способността си да влизат в игрови ситуации.

Приносът на Софокъл за развитието на театъра е безспорен. Само един пример - икономическия момент в театъра. От два обола², които дават на всеки зрител, за да го накарат да ходи в зората на театъра на представление в Атина, се минава през безплатен вход и едва по времето на Софокъл се стига отново до два обола - но такса, която трябва да платиш, за да те пуснат.

Сюжетът на "Антигона" вече бил ползван от Есхил. Той бил автор на една трилогия - "Едиподия", от която е запазена само третата част, "Седемте срещу Тива". Но това ни стига, за да видим голямата разлика между него и Софокъл. При Есхил няма пет-шест, разправии, изяснявания, сложни преобразувания на героите. Той е цар на трагическата ирония: колкото повече героите се опитват да избегнат злощастната си съдба, толкова по-сигурно се приближават до своята гибел. Това е много голямо откритие, от което ще се ползва и Софокъл. А и кой ли не - чак до Франц Кафка, в чийто роман "Процесът" героят затъва толкова по-тежко в един съдебен процес, колкото повече прави за своето избавление. Но за разлика от Софокъл Есхил наистина най-вече се стреми да покаже, че ако е извършено голямо престъпление, престъпление срещу божествения ред, изходът е единствено в пълното унищожение на рода на престъпника - Едип се самоослепява и заминава в изгнание, синовете му Полиник и Етеокъл се избиват един друг, самоубива се и Антигона. И всичко това заради престъпление, извършено от бащата на Едип, Лай. И още нещо: при Есхил преките политически поуки от трагедията са били задължителни. По негово време вече назрявал конфликтът между водещите гръцки полиси и той предупреждавал, че изходът от една бъдеща война (която всъщност не закъсняла - това е Пелопонеската война) може да бъде като при оная между братята Етеокъл и Полиник.

Софокъл набляга на съвсем друго. За него конфликтът е между обичаите и правото, между неписаните и писаните закони. А също и между родовите ценности и тези на държавата. Казусът, който Софокъл представя толкова убедително, е развиван и дописван от мнозина. Има го и в римската трагедия, има го и в модерния театър. Само един пример. С на практика същата идея се занимава трагедията "Хорацият" на Хайнер Мюлер. В нея един римски войник убива съпруга на сестра си, защото той е бил негов противник в битката. Когато той, един от рода на Хорациите, се връща, триумфирайки, сестра му не го посреща като победител. Тогава той я намушква, защото тя не се радва на победата на родината над врага. А врагът - това е родината на съпруга й. Какво решават римляните? Осъждат го на смърт, защото е убил собствената си сестра и му отреждат вечна слава като спасител на отечеството. Но това е съвсем друга трагедия.

_^_

Развитие на действието

Пролог

На сцената излизат Антигона и Исмена. Двете обсъждат дали да спазят заповедта на Креон да не се погребва трупа на Полиник под страх от смъртно наказание. Исмена предлага да се подчинят с аргументите, че 1) върху рода им тегне прокоба и само те са останали живи, 2) че са жени и нямат сили да се противопоставят на мъжете и 3) че заповедта идва от силния на деня. Антигона заявява, че ще погребе мъртвия си брат дори и с цената на живота си. Още тук е загатнато трагическото незнание - Исмена намеква, че постъпката на Антигона ще бъде опълчване срещу волята на народа на Тива.

Парод

Влиза Хорът на тиванските старейшини, който разказва за похода на Полиник и седмината герои срещу Тива: предателството на Полиник, самия поход, смъртта на Капаней, поразен от Зевс, и избавлението на града след взаимното убийство на братята Етеокъл и Полиник.

Първи епизод

Влиза Креон, който е дошъл на власт току-що, след братоубийството на досегашните управляващи. Той представя себе си: над всичко (и особено над приятелите и близките) е родината. Влиза и Стражът, който носи лоша вест - заповедта е погазена. Но от кого? Стражите не са видели и затова предполагат, че може да е някой от небесните. Хорът веднага се хваща на тази уловка. Но Креон се разгневява - той не вярва, че може тук да е намесен пръстът на боговете. Не, хора са. Креон обвинява стражите в подкупност, заявява, че парите са гибелни за човешкото племе и заповядва да бъде заловен виновникът.

Първи стазим

Хорът пее за човешкото нещастие, което се опира на незнанието и дързостта.

Втори епизод

Стражите водят Антигона и тя признава пред Креон, че съзнателно е нарушила заповедта, а не от незнание. Креон се разгневява още повече, защото според него провинилият се гордее с простъпката си. Креон и Антигона спорят дали мъртвият продължава да бъде враг (за Креон е точно така). Извикват Исмена и Креон я пита дали не е съучастница. Тя си признава несъществуваща вина. Антигона е ядосана, тя не приема закъснялото съпричастие на сестра си, при това съпричастие според нея само на думи. Креон задържа под стража и двете.

Втори стазим

Хорът пее за родовото проклятие над Едиповото коляно, за лесно заблуждаващия се човек, а оттам и за надменността му, за величието на Зевс и боговете и илюзорното човешко щастие.

Трети епизод

Хемон, Креон и Хорът. Хемон обвинява баща си, че е взел неправилно решение, защото народът на Тива смята така. Креон обвинява сина си, че пренебрегва баща си заради жена. Според него управникът има право дори когато не е прав. Хемон напуска с яд. Хорът отдава гнева му на възрастта. Креон потвърждава пред Хора присъдата над Антигона и помилването на Исмена.

Трети стазим

Хорът възхвалява Ерос - той е непобедим. Но Хорът и обвинява Ерос за раздора в семейството на Креон.

Четвърти епизод

Хорът състрадава на Антигона. Антигона сама оплаква съдбата си. Тя си отива твърде рано - невкусила от сладостите на брака, лишена от възможността да бъде майка. Епизодът е решен като комос (плач) - в него Хорът и един от героите оплакват заедно съдбата на героя. Заедно отдават нещастието на Антигона на родовото проклятие и на грешките на баща й Едип.

Четвърти стазим

Хорът разказва три митологични сюжета с тъмници, за да покаже как безмилостната Съдба застига всички.

Пети епизод

За първи път се появява прорицателят Тирезий. Той порицава Креон ("Та храброст ли е да убиеш мъртвия?"), боговете вече не приемат жертвите, оттеглили са благоволението си. Креон, който в предни епизоди е подхвърлял хапливи думи към жреческото съсловие, и сега приписва на Тирезий сребролюбие. Диалогът между двамата е пример за това как двама души съвсем не могат да намерят общ език. Тирезий се представя като парадоксалист, т.е. като мислител, който излага съжденията си в провокираща, парадоксална форма. За да демонстрира до каква степен Креон е нарушил световния ред, той казва: "...хвърляш под земята жив човек и го затваряш в позорна гробница, а тук задържаш мъртъв труп, лишен от гроб и почести". Заплашва го, че ще даде в жертва скъп на сърцето си човек заради своето неблагоразумие. Тирезий си тръгва, а Хорът съветва Креон да го послуша. Креон осъзнава грешката си и се втурва да я поправи.

Пети стазим

Хорът възхвалява Дионис. Моли за милост към града.

Екзод

Вестителят съобщава на Хора за смъртта на Хемон. Хорът, чиято функция е да знае и мисли като тогавашните зрители, е изненадан - той възкликва, че Тирезий пак се е оказал прав. Появява се Евридика, майката на Хемон. Вестителят я осведомява, че заедно с Креон са измили и погребали тялото на Полиник (вече разкъсано от кучета), после са отишли до зазиданата гробница. Там са видели Хемон да прегръща краката на обесилата се Антигона, Хемон с безумен поглед и обнажен меч се втурнал към баща си и щом не успял да го наръга, наръгал себе си. Евридика напуска безмълвно. Влиза Креон с трупа на сина си и думи на самообругаване. Хорът го обвинява, че късно е съзрял Истината. Влиза отново Вестителят: Евридика се е намушкала сама. Креон се отказва доброволно от властта и желае смъртта. Той е убеден, че е станал неволен убиец на сина си и жена си. Хорът обобщава, че горделивците заплащат с големи беди.