Анализ на МОЯТА МОЛИТВА

„МОЯТА МОЛИТВА”

(идейно-естетически анализ)

Ботевата молитва е повелителен, мо­гъщо разгърнат призив за борба, изграден върху антитезното начало на диалога-отрицание между поет и съвременник. Две душевности - на антихриста бунтар и човека роб - се сблъскват в конфликтното поле: на духовния бунт, взривяващ религи­озни фикции и реални психологически бари­ери, за да изградят олтара на нова национал­на религия - религията на бунта, на рево­люцията.

Това право на избор, на първожреческа ри­туална обредност за посвещаване на българския народ в жертвения купел на националноосвободителната борба принадлежи па Ботев, направил своя избор с категорич­ната повеля- „хляб или свинец!”

Ботев не моли, той повелява. В диалогичната риторика на антите­зата: „Не ти! - А ти! ”, застава основният опонент на лирическия герой в условния диалог-борба - времето и родените от стра­ха и заблудата антихуманни категории на „божествена справедливост”.

Тази „чиста истина”, Като субстанция на библейска мъдрост, Ботев отрича и развен­чава, доказвайки лицемерния, фалшив морал на несъществуващи хуманни категории.

В първата строфа можем да открием ми­ниатюрния модел на поетическа структура, разгърната в общата композиционна постройка на творбата. Отрицанието, ка­то основна художествена цел, преследва­на от Ботев, за първи път е фиксирано във Втори стих па първа строфа: „Не ти, що си в небесата”.

Разгърнатото, доказано тезисно отрица­ние можем да открием в следващите пет строфи. Наблюдава се петстепенно градирано отрицание, което има своя вътрешна композиция.

Основното композиционно ядро от три строфи, в които е разгърнато отрицани­ето на три основни функции на религията като универсален модел на насилие и потисничество, има своя структурна рамка с въ­ведение - отрицание, и финал - обобщение на отрицанието.

Ако разгледаме художественото прост­ранство на Ботевото поетическо отрица­ние (именно в тези пет строфи), ще от­крием, че в първата се изгражда базата на отрицанието, а това е православната християнска вяра:

Не ти, комуто се кланят

православните скотове.

Това всъщност е и въведението-отрицание.

Следва основното композиционно ядро с отрицанието на религията като духовно насилие над човека, във втора строфа:

не ти, който си направил...

човекът... роб да бъде на земята

В трета строфа - отрицание на религи­ята като официален инструмент на соци­ално разделение:

не ти, който си помазал

царе, папи, патриарси,

а в неволя си зарязал

моите братя сиромаси.

 В четвърта строфа - разобличение на фарисейски морал и нрави:

не ти, който учиш робът

да търпи и да се моли

и храниш го дор до гробът

само със надежди голи,

за да обобщи във финалната пета строфа направените разобличения на „светата обител” като храм на лъжци, тирани, глуп­ци и душмани:

не ти, боже, на лъжците,

на безчестните тирани,

не ти, идол на глупците,

на човешките душмани!

 Художествено-материалното, обективирано в петстепенното отрицание, гради психологическата основа за преход от отрицание към позитивно внушение като градивен елемент на антитезисното Ботево „не ти - а ти!” поетическо начало.

„Кървавото, грешно царство!” на лъжци, тирани, глупци и душмани е видимата об­ществена надстройка, която Ботев атакува отвътре, внушавайки ново действе­но национално съзнание. То се гради на нови духовни стойности - конфликтно проти­вопоставени като обществено-историческа динамика на вътрешните „А3”-ови прос­транства на реалната социално-историческа пасивност на официалните институции, поддържащи религиозни фикции и заблуди.

Внушението-утвърждение на ново „АЗ”-ово съзнание Ботев приема като духовно кръщение, при което новото българско колективно съзнание ще се присъедини Към всенародния духовен празник на отвоюва­но чрез личен избор човешко достойнство. Това е силата на разума - божествената искра на тайнството, наречено лично дос­тойнство и национална гордост:

а ти, що си в мене, боже

А ти, боже, на разумът...

Мислещият човек е единственият самовластен господар на обществено и национал­но съзнание. Той избира празниците за ду­ховно, личностно кръщение на българина. Защитава и историческите му интереси: „А ти, боже, на разумът, защитниче на робите...” Колективното съзнание - като аморфно,неличностно присъствие в обществената реалност - е излишно и ненужно за Ботев. Заменил библейската категория любов към ближния с борба заради ближния, поетът разкрива новата молитва на българина, про­низана от активна действена любов, съграждаща храма на свободния човешки дух:

Вдъхни всекиму, о, боже!

любов жива за свобода -

да се бори кой как може

с душманите на народа.

Молитвеният шепот на „А3”-а, обърнал взор към дверите на своето собствено съз­нание в първи стих на първа строфа - „О, мой боже, правий боже!”, достига до вътреш­ната аргументирана категоричност на императива-повеля в първи и втори стих на осма строфа:

Вдъхни всекиму, о, боже!

любов жива за свобода,

която получава обективна художествена материализация в открития призив за бор­ба:

да се бори кой как може

с душманите на народа.

Категоричният, могъщ, мажорен вик за борба озвучава приглушените молитвени пространства на зависима, робска, човешка душевност.Свободата на духа озарява с празнична светлина съзнанието на „А3”-а. Човекът ве­че не изпитва страх, не се моли, а сам кове съдбата си. Последните две строфи са личната молитвена изповед на Ботев, чийто глас-камбана озвучава далечните родни пространс­тва:

О, мой боже, правий боже!

Подкрепи и мен ръката

………………………….

Не оставяй да изстине

буйно сърце на чужбина.

 Освободения дух на отчужденото съзна­ние Ботев скрепява с категоричния импе­ратив на личността:

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът

 Извиканата, заявена на висок глас лична жертвеност като могъщ песенен порой зазвучава в българското национално съзнание;:

Не оставяй да изстине

буйно сърце на чужбина,

и гласът ми да премине

тихо като през пустиня!...

 Песента на бунта, песента на революци­ята е гласът на Ботевата молитва за нова българска национална религия.